Размисли по пътя към Европа

Страсбург – ЕСПЧ – недопустимост на жалбата ми

Начало Коментар
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
04 февруари 2014, 09:00 | адв. Михаил Екимджиев
2291
32
Михаил Екимджиев
Адвокат Михаил Екимджиев има десетки спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство.
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
Прикачени файлове
Писмо от ЕСПЧ със съобщение за недопустимост на жалбата
Още по темата
Страсбургският съд – начин на употреба
България изпадна от челния списък на държави с най-много осъждания в Страсбург
Съдът в Страсбург – арменски поп или пазач на пазачите?
Защо ще продължим да плащаме по дела в Страсбург *
Какво сочи равносметката за новите подходи на Съда в Страсбург
В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност. В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“. Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.
Началото
Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.
Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.
До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.
Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.
Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?
Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия. Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.
Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.
Какво да се прави?
Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.
Съдът за защита правата на човека vs. човека
За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.
Решенията по недопустимост на „едноличен състав“
Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.
Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“. Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.
Преформатирането на фактите
Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.
Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства
Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.
За цифрите и хората
Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.
Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.
Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.
Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение. Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.
Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.
Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.
Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!
In memoriam
Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.
Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.

Положения от Конвенцията за защита правата на човека, които според мен са нарушени с действията на МВР и българския административен съд.
Член 5
Право на свобода и сигурност-  нарушено ми е правото на правна сигурност с опитите да бъда принуден да изпълня наредба на МВР, противоречаща на ЗДвП и Закона за стандартизацията /2005 г./
Член 6
Право на справедлив съдебен процес
1.Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Не мога да бъда убеден в безпристрастността и справедливостта на ВАС след неговия отказ да отмени Наредба І – 45 на МВР въпреки очевидното и противоречие с чл. 141 на ЗДвП и чл. 5 на Закона за стандартизацията.
Член 13
Право на ефективни правни средства за защита
Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.
Беше ми отказано приложението на чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с жалбата ми.
Член 14
Забрана на дискриминацията
Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.
Член 17
Забрана на злоупотребата с права
Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата п свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.
МВР с наредба І – 45 ми отнема правото да се ползвам от чл. 141 от ЗДвП и чл. 5 на Закона за стандартизацията.
Член 34
Индивидуални жалби
Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Високодоговарящите страни, на правата, провъзгласени в Конвенцията или в протоколите към нея. Високодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.
Член 35
Условия за допустимост
1. Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, в съответствие с общопризнатите норми на международното право, в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция.
2. Съдът не разглежда индивидуална жалба, подадена на основание член 34, която е:
а) анонимна, или
b) представлява по същество дело, вече разгледано от Съда или в хода на друга процедура на международно разглеждане или решаване на спорове и не съдържа нова информация, отнасяща се към това дело.
3. Съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена съгласно член 34, която той сметне за несъвместима с разпоредбите на Конвенцията или на протоколите към нея, за явно необоснована и.ти представляваща злоупотреба с правото на жалба.
4. Съдът отхвърля всяка жалба, която той сметне за недопустима по силата на този член. Той може да направи това на всеки етап от процедурата.
Член 38
Разглеждане на делото и процедура за приятелско споразумение
1. В случай че Съдът обяви дадена жалба за допустима, той:
а) продължава разглеждането на делото съвместно с представителите на страните и, ако е необходимо, предприема разследване, за чието ефективно осъществяване заинтересуваните държави са длъжни да създават всички необходими условия;
b) се поставя на разположение на заинтересуваните страни с цел да се постигне приятелско решаване на спора, на основата на зачитане правата на човека, както те са определени в Конвенцията и в протоколите към нея.
2. Осъществяваната в съответствие с алинея 1b) процедура е поверителна.
Член 39
Постигане на приятелско споразумение
В случай на постигане на приятелско споразумение Съдът заличава делото от своя списък чрез решение, ограничаващо се до кратко изложение на фактите и на постигнатото споразумение.
Член 40
Открито заседание и достъп до документите
1. Заседанията са открити, освен ако Съдът в изключителни случаи не реши друго.
2. Депозираните в регистратурата документи са достъпни за обществеността, освен ако председателят на Съда не реши друго.
Член 41
Справедливо обезщетение
Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение. Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.
Член 42
Решения на камарите
Решенията на камарите стават окончателни в съответствие с разпоредбите на член 44, алинея 2.
Член 43
Препращане на дело в Голямата камара
1. В срок от три месеца след датата на решението на дадена камара всяка страна по делото може, в изключителни случаи, да поиска отнасяне на делото в Голямата камара.
2. Състав от петима съдии от Голямата камара приема молбата, ако делото засяга съществен въпрос по тълкуването или прилагането на Конвенцията или на протоколите към нея, или пък съществен проблем от общ характер.
3. Ако съставът приеме молбата за разглеждане, Голямата камара се произнася по делото с решение.
Член 44
Окончателни решения
1. Решението на Голямата камара е окончателно.
2. Решението на дадена камара става окончателно:
а) когато страните заявят, че няма да поискат делото да бъде отнесено в Голямата камара, или
b) три месеца след датата на решението, ако не е поискано отнасяне на делото в Голямата камара; или
с) когато съставът на Голямата камара отхвърли молбата за отнасяне, подадена съгласно член 43.
3. Окончателното решение се публикува.
Член 45
Мотиви на решенията и определенията
1. Решенията и определенията, с които жалбите се обявяват за допустими или недопустими, се мотивират.
2. Ако в цялостния си вид или в отделни свои части решението не изразява единодушното становище на съдиите, всеки съдия има право да приложи към него особеното си мнение.
Член 46
Задължителна сила и изпълнение на решенията
1. Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна.
2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.
Конвенция за защита правата на
човека и основните свободи изменена
и допълнена от Протокол No. 11
придружена от Допълнителния
протокол и Протоколи No. 4, 6 и 7
 
Текстът  на  Конвенцията  е  видоизменен  съгласно  разпоредбите  на
Протокол No. 3 (ETS No. 45), който влезе в сила на 21 септември 1970 г.,
на Протокол No. 5 (ETS No. 55), който влезе в сила на 20 декември 1971 г.,
и на Протокол No. 8 (ETS No. 118), който влезе в сила на 1 януари 1990 г.,
и  включва също  текста  на Протокол  No. 2  (ETS  No. 44),  който,  съгласно
своя член 5 алинея 3, е интегрална част от Конвенцията от влизането си в
сила  на  21  септември  1970  г.  Βсички  разпоредби,  които  са  били
видоизменени или добавени от тези протоколи, се заместват от Протокол
No. 11 от датата на неговото влизане в сила на 1 ноември 1998 г. От тази
дата Протокол No. 9 (ETS No. 140), който влезе в сила на 1 октомври 1994
г., се отменя.
Секретариат на Европейския съд по правата на човека
ноември 1998
Член 1 . Задължение за зачитане правата на човека
Βисокодоговарящите  страни  осигуряват  на  всяко  лице  под  тяхна
юрисдикция  правата  и  свободите,  определени  в  Част  I  на  тази
Конвенция.
ЧАСТ I . ПРАВА И СВОБОДИ
Член 3 . Забрана на изтезанията
Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отношение или наказание.
Член 6 . Право на справедлив съдебен процес
1.  Βсяко  лице,  при  решаването  на  правен  спор  относно  неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и
да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо
и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим
и  безпристрастен  съд,  създаден  в  съответствие  със  закона.
3.  Βсяко  лице,  обвинено  в  извършване  на  престъпление,  има
минимум следните права:
a)  да бъде незабавно и в подробности информирано за характера
и  причините  за  обвинението  срещу  него  на  разбираем  за  него
език;
b)  да  има  достатъчно  време  и  възможности  за  подготовка  на
своята защита;
c)  да се защитава лично или да ползува адвокат по свой избор; ако
не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде
предоставена  безплатно  служебна  защита,  когато  го  изискват
интересите на правосъдието;
Член 7 . Неналагане на наказание без закон
1.  Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което
в момента на неговото извършване не е било квалифицирано като
престъпление  по  националното  или  международното  право.  Не
може  да  бъде  налагано  наказание  по-тежко  от  това,  което  е  било
предвидено  за  съответното  престъпление  в  момента,  когато  то  е
било извършено.
Член 13 . Право на ефективни правни средства за защита
Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са
нарушени,  има  право  на  ефикасни  правни  средства  за  тяхната
защита пред съответните национални власти, дори и нарушението
да  е  извършено  от  лица,  действуващи  при  упражняване  на
служебни функции.
Член 14 . Забрана на дискриминацията
Упражняването  на  правата  и  свободите,  изложени  в  тази
Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация,
основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и
други  убеждения,  национален  или  социален  произход,
принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение
или друг някакъв признак.
ДОПЪЛНИТЕЛЕН ПРОТОКОЛ КЪМ
КОНΒЕНЦИЯТА ЗА ЗАЩИТА ПРАΒАТА
НА ЧОΒЕКА И ОСНОΒНИТЕ СΒОБОДИ
 
Правителствата,  подписали  този  Протокол  като  членове  на  Съвета  на Европа, решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи освен включените вече в Част  I  на  Конвенцията  за  защита  правата  на  човека  и  основните свободи,  подписана  в  Рим  на  4  ноември  1950  г.,  (по–нататък наричана „Конвенцията„), се договориха за следното:
Член 1 . Защита на собствеността
Βсяко  физическо  или  юридическо  лице  има  право  мирно  да  се ползува  от  своите  притежания.  Никой  не  може  да  бъде лишен  от своите  притежания  освен  в  интерес  на обществото  и  съгласно условията,  предвидени  в  закона  и  в  общите  принципи  на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на  държавите  да  въвеждат  такива  закони,  каквито  сметнат  за необходими за осъществяването на контрол върху ползуването на притежанията в съответствие с общия интерес_ или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.

 
Член 6 от Конвенцията за защита правата на човека: Право на справедлив съдебен процес:
„1.Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”
 
 
         Най-същественото нарушение на правата ми е лишаването ми от справедливо гледане на делата ми от безпристрастен съд.
         Съгласно чл. 1, ал. 1.  от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), действащ в страната ми:
 „Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.”
         А съгласно чл. 1. ал. 2.  от ЗОДОВ:
 „Исковете по ал. 1 се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс.”.
          Независимо от категоричните законови текстове, Върховният административен съд, като последна съдебна инстанция по случая прие, че първоинстанционният административен съд е сгрешил, като е приел иска ми за допустим, и постанови, че искът ми е недопустим, тъй като незаконосъобразните наказателни постановления, издадени от МВР срещу мен, не били административни актове (?!) и поради това не било допустимо да се разглеждат от Административния съд.
         Съдът в Република България отхвърли претенциите ми за заплащане на обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, претърпени от мен в резултат на издаването на незаконосъобразни наказателни постановления, с мотив, че тези постановления не са от категорията административни актове по смисъла на чл. 21 и чл. 203. (1) от АПК, чиято отмяна може да бъде основание за отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразни актове по ЗОДОВ.
         За пълнота на изложението посочвам текста на  чл. 21. (1) от АПК:
„Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт.”
         Ето и текста на чл. 203 ал. 1 от Административно-процесуален кодекс (АПК):
        „Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.”
         Накрая ще цитирам и чл. 8. ал. 1. от ЗОДОВ:
„Обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, може да се търси по този закон, а не по общия ред.”
         Въпреки че цитираните текстове съответстват на моя случай и следователно законът предвижда производство за обезщетение,  според мотивите в решенията на ВАС № 6468 по дело 15094/2009 г. от 17.05.2010 г. и  № 6674 от 20.05.2010 г. по дело 15095/2009 г. законът е изключил от приложното си поле тези актове и за вредите от тях не е предвидено производство за обезщетение, с което на практика игнорира цитираните по-горе законови текстове.  По този начин аз съм лишен от възможността да получа справедливост и обезщетение за претърпените от мен вреди, защото според тълкуванието,  съдържащо се в окончателните съдебни решения законът уж не допускал това.
         Длъжен съм да обърна внимание на това, което съдът в окончателните си решения е пренебрегнал, а именно, че в ЗОДОВ не съществува деление на актовете на държавата и общините на административни и неадминистративни, а е посочено пределно общото понятие – актове, нанесли щети, независимо от техния вид.
         Освен това в ЗОДОВ и АПК е посочено, че държавата и общините носят отговорност не само за техни отменени като незаконосъобразни актове, но и за техните действия и бездействия. В двете първоинстанционни съдебни решения, както и в двете окончателни решения на Върховния административен съд  не е обсъден въпросът за връзката на претърпените от мен имуществени и неимуществени вреди с приложената принудителна административна мярка (ПАМ) спиране от движение на автомобила ми, отменена като незаконосъобразна и противоречаща на материалния закон от директора на ОДП – Габрово.
      Още по-фрапираща е липсата на становище на съда от първа и окончателната втора инстанция по парадоксалното спиране от движение на автомобила ми от 01.06.2006 г. (действие!), за което нямам съставен нито Акт за установяване на административно нарушение (АУАН), нито имам издадена Заповед за прилагане на ПАМ, нито по какъвто и да било начин съм бил уведомен по предвидения в законите ни начин за наличието на такава санкция, за да мога евентуално да я обжалвам по нормативно установения ред, както и да се съобразявам с нея и да не я нарушавам докато е в сила.  РПУ Карлово знаеше прекрасно тези обстоятелства, но въпреки всичко издаде цитираното Наказателно постановление срещу мен. За всичко това Административният съд на първа и втора инстанция не намери сили дори една дума да каже в мотивите си. Също така нито на първа, нито на втора инстанция Административният съд не е коментирал изземването на контролния ми талон и талона на автомобила ми (действие!) от полицаи на РПУ Карлово за нарушение, каквото не съм извършил, като без контролен талон нямам право да управлявам не само собствения, но и евентуално друг автомобил.
         За мен е пълна загадка защо нито първоинстнационният съд, нито съответният състав на ВАС не е коментирал факта, че аз няма как да знам, че съм управлявал автомобила си в нарушение на принудителна административна мярка спиране от движение след като от една страна наложената такава от РПУ Габрово е отменена като незаконосъобразна, а от друга страна по никакъв начин не съм бил уведомен за съществуването на друга такава санкция в течение на цели две години. Посочих в касационната си жалба, че ако такава мярка е съществувала от 01.06.2006 г., то още РПУ Габрово е трябвало да ми състави АУАН и да издаде наказателно постановление с такъв аргумент. То не ми състави акта с такъв мотив и не издаде съответно Наказателно постановление с такъв аргумент, защото автомобилът ми не бе спиран от движение. Съдът обаче отказа да се вгледа в тези действия на РПУ Карлово, действало в случая като представител на МВР.
         Първоинстанционният и Върховният административен съд са изопачили претенциите ми за обезщетение за вредите, представяйки тези вреди като резултат само на отменените наказателни постановления (НП), въпреки че изрично съм посочил в исковете си, че претендираните от мен искове са за имуществени и неимуществени вреди, причинени както от НП, така и от незаконосъобразните спирания от движение на автомобила ми общо за повече от една година.
         Доказателство за липса на  безпристрастност на съда и пристрастност в полза на държавна институция е тълкуванието на свидетелските показания. На първа инстанция по  двете дела двама свидетели с показанията си потвърдиха моите оплаквания за имуществените и неимуществените вреди, причинени ми от действията на МВР Габрово и МВР Карлово. Първоинстанционния съд обаче прие, че те не са потвърдили моите аргументи, а в единия от случаите показанията на единия от свидетелите въобще не бяха коментирани от съдията, което е несъмнено процедурно нарушение, сочещо за пристрастие срещу моята теза. Посочих това в касационните си жалби до ВАС, но там на това обстоятелство също не бе обърнато никакво внимание.
        Първоинстанционният и Върховният административен съд не са обсъдили загубите, които претърпях вследствие на това, че не можех да ползвам назначения по програма от Бюро по труда трудоустроен работник, който ми беше необходим при търговската ми дейност на седмичните пазари в различни градове, но беше излишен при положение, че няма с какво да пътувам  и да транспортирам стоката си. Повече от седем месеца бях принуден да му плащам заплата  и осигурителни вноски без той да работи, защото в противен случай трябваше или да закрия фирмата си, или да върна още по-голяма сума, възстановена ми от Бюрото по труда в гр. Пловдив за първата година работа на този работник
         Първоинстанционният съд, както и Върховния административен съд не са обсъдили въобще представените от мен медицински документи за заболяванията от коксартроза на дясна тазобедрена става и гонартроза на дясна колянна става. Тези заболявания получих като последствие от тежка автомобилна катастрофа през 1996 г. (счупен десен крак). Вследствие на тях аз изпитвам силна болка особено в дясната тазобедрена става когато ходя пеша и се налага след всеки 200-300 м. да почивам, за отшуми поне малко болката. При неправомерно отнетата  възможност да ползвам автомобила си болките и страданията при ходене пеша бяха ежедневие за мен, но съдът въобще не е коментирал това.
         Мога да дам още примери за погазване на правото ми на безпристрастен съд от първоинстанционния и Върховния административен съд, които се съдържат в материалите по делата, но мисля, че и посоченото до тук е достатъчно като илюстрация на факта, че по същество ми бе отказано правосъдие.
         Според мен при тези обстоятелства се налага изводът, че първоинстанционният и върховният административен съд не са преценявали обективно и безпристрастно материалите по делото в съответствие с чл.6 от Конвенцията, а са се водели от някави неизвестни за мен директиви и съображения.Всичко това поставя под съмнение и тяхната фактическа, а не формална независимост от изпълнителната власт.
 
                                             ХХХ
Целият случай може да се резюмира по следния начин. Два пъти две различни граждански съдилища отмениха издадени срещу мен наказателни постановления на МВР като незаконосъобразни.  Висшестоящият орган на РПУ Габрово – Окръжна дирекция на полицията отмени като незаконосъобразна и противоречаща на материалния закон наложената ми принудителна мярка – спиране на автомобила от движение. Отмяната на издадената от РПУ Габрово ЗППАМ като незазконосъбразна не е коментирана нито от първоинстнационния, нито от Върховния административен съд във   връзка с претенцията ми за обезщетение. Освен това  административният съд по закон беше длъжен да даде преценка за действията на РПУ Карлово, което иззе  документите ми и наложи Наказателно постановление за несъществуващо нарушение, но аргументите в жалбата ми по този повод бяха подминати без внимание, сякаш не съществуват. Изобщо не е обърнато внимание на обстоятелството, че без тези документи аз търпях щети, защото не можех да осъществявам нормалната си търговска дейност. С други думи нито първоинстанционният съд,  нито Върховният административен съд с  решенията си не пожелаха да приложат Закона за отговорност на държавата във връзка с моите искове и да бъда обезщетен от виновната страна.
Очевидно за  съдиите по делата ми в ПАС  и съответно във ВАС няма нищо противоправно и нередно в това някой  да бъде набеден за виновен от държавен орган, да участва по тази причина в съдебни спорове, губейки пари, нерви, време и доверието си в правозащитните органи, да бъде лишен от правото и възможността да ползва собствените си притежания и да изпитва страдания, причинени от обявените от съд за незаконни обвинения и ограничения. Според тях това не налага  никакви последствия и търсене на отговорност от виновните за тези актове и действия длъжностни лица и институции, a това е в разрез както с Конвенцията, така и с вътрешното ни законодателство.
        След отказа на Административния съд да отсъди по исковете ми в съответствие със ЗОДОВ и  липсата на правни инструменти, с които да го накарам да спази закона в решенията си, аз фактически съм лишен не само от правото по чл. 6 от Конвенцията, но и от ефективни правни средства за защита, което е очевидно нарушение на чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  – Право на ефективни правни средства за защита:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции”.
         При описаните обстоятелства аз нямам друг начин да се защитя в страната си освен да се обърна за помощ към Европейския съд по правата на човека.

18.
Dispos(i)ez-vous d’un recours que vous n’avez pas exercé? Si oui, lequel et pour quel motif n’a-t-il pas été exercé?
Is there or was there any other appeal or other remedy available to you which you have not used? If so, explain why you have not used it.
Имали ли сте на разположение вътрешноправно средство за защита, което не сте използвали? Ако сте имали, каква е причината, поради която не сте го ползвали?
Не съм имал на разположение вътрешноправно средство за защита, което да не съм използвал.

 
         Уважаеми съдии от Европейския съд по правата на човека!
                                                           м о л я
          уважаемия съд да отхвърли отказа на справедливо и безпристрастно  гледане на исковете  ми в Република България и да реши по същество претенциите ми за обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на Министерството на вътрешните работи на Република България, които   по моя преценка възлизат на  7 000 евро.
 

Представяли ли сте оплакванията по настоящата жалба пред друга международна инстанция за разглеждане или решаване? Ако сте ги представяли, дайте подробна информация за това.
 
Не съм представял оплалкванията по настоящата жалба пред друга международна инстанция за разглеждане или решаване.
 

 
Обяснителна бележка 19  буква „g”
(g) да изброите всички съдебни и други решения, на които се позовавате в част ІV и част VІ, както и всички други документи, които бихте желали да представите пред Съда като доказателства (протоколи от съдебни заседания, изказвания на свидетели и т.н.) (част VІІ). Ако вече не сте го направили, трябва да изпратите копия на пълния текст на самите документи. Изпратените от Вас документи няма да Ви бъдат върнати. Във Ваш интерес е да изпращате само копия, а не оригинали.
                                       І.
1)  20.09.2007  г.  – Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) , съставен от полицаи на Районно полицейско управление – Габрово срещу мен.
2) 21.09.2007 г . Възражение от мен до Началника на районно управление на полицията в гр. Габрово срещу съставения ми АУАН.
3) 18. 10. 2007 г. Наказателно постановление (НП) № 3984 от РПУ Габрово. Документа получих срещу подпис на 19.11.2007 г. от Дирекция Контрол на автомобилния транспорт (КАТ) – Пловдив, което се вижда от датата в долната лява част на документа. 4) 18. 10. 2007 г. РПУ – Габрово – Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 3894 за спиране на автомобила ми от движение. Документа получих срещу подпис на 19.11.2007 г. от Дирекция КАТ – Пловдив, което се вижда от датата в долната лява част на документа..
5) 22.11.2007 г. –  Жалба чрез РПУ Габрово до Районен съд (РС) – Габрово.
6) 08.02.2008 г.-  Решение № 23 на РС – Габрово по Наказателно административен характер дело 1172/ 2007 г.. След края на решението долу вляво има печат, удостоверяващ датата на влизане в сила на решението – 07.03.2008 г.
7) 15. 02.2008 г. –Заявление до РС Габрово за допълване на съдебното решение което подадох по съвет на адвокат.
8) 29.02.2008 г. Отговор  от РС – Габрово на заявлението за допълване на съдебното решение.
9) 09.03.2008 г. Заявление до Началника на РПУ Габрово с искане да отмени ЗППАМ 3894.
10)   18.03.2010 г. Отговор от Началника на РПУ – Габрово – изх. № 2163  с отказ да бъде отменена ЗППАМ.
11) 20.03.2008  Жалба вх. № 10813 до директора на Окръжна дирекция на полицията – Габрово  срещу отказа на РПУ Габрово да отмени заповед № 3894 за спирането на автомобила ми от движение. Тъй като КАТ Пловдив отказа да ми върне контролния талон  без заверен препис от съдебното решение на РС – Габрово, а съдът отказа да ми го изпрати по пощата, наложи се да пътувам до Габрово.   Така съчетах двете задачи – да подам жалбата и да получа заверен препис от съдебното решение.
12) 21.03.2008 г. Второ Заявление до началника на РПУ Габрово.
13) Писмо изх. № 9617 /28.03.2008  и  Заповед № 369/28.03.2008 г. на Директора на ОДП – Габрово с която ЗППАМ –бе отменена.
14) Февруари 2009 г.  Иск за обезщетение до Пловдивски административен съд  срещу РПУ Габрово за причинените  имуществени и неимуществени вреди с НП 3984 и ЗППАМ 3984.
15) 05.03.2009 г.  Съобщение от ПАС, че трябва да направя уточнение по иска си и да внеса държавна такса.
16) 18.03.2009 г.  Уточнение към иска  за обезщетение,  подадено от мен в ПАС.
17) 15.05.2009 г. – Протокол от първото съдебно заседание на ПАС.
18) 03.06.2009 г. Протокол от   второто заседание по дело 396/2009 г.. съдържащ свидетелските показания на двама свидетели.
19)  03.06.2009 г.  Мое заключително становище по дело 396, прието от съда.
20) 30.06.2009 г. Определение от ПАС по дело 396/2009 г.
21) 16.09.2009 г. Протокол от третото съдебно заседание по дело 396/2009  г .
22) 06.10.2009 г. Решение на  ПАС  с което искът ми за обезщетение срещу МВР София е отхвърлен.
23) 19.10.2009 г.  Касационна жалба до ВАС против решението на ПАС по дело 396/2009 г.
24)    21. 04.2010 г.  Протокол от заседание на ВАС по дело 15094.
25) На 21.04.2010. Заключително становище за касационната ми жалба.
26)17.05.2010 г. Решение № 6468 на тричленен състав на ВАС по дело  15094 обезсилва решението на първоинстанционния съд и прекратява делото.
                                                               ІІ.
27) 31. 05. 2008 г. Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 060886 с мотив управление на МПС спряно от движение без разрешение от службата за контрол.
28) 02.06.2008 г.  Възражение до РПУ Карлово за АУАН 060886/31.05.2008 г.
29) 11.06.2008 г.  Писмо от РПУ Карлово № 4335. С него съм уведомен, че автомобилът ми е спрян на базата на Наредба І – 45 на МВР и служебно му е прекратена регистрацията.
30) 28.08.2008 г. Получих в КАТ – Пловдив Наказателно постановление (НП) № 1302., издадено от РПУ Карлово на 03.07.2008 г.основата на АУАН 060886 .
31) 01.09.2008 г.  Жалба до Районен съд Карлово чрез РПУ Карлово срещу НП № 1302/03.07.2008 г..
32) 23.09.2008 г.  Жалба до Окръжна дирекция на полицията – сектор КАТ – Пловдив Вх. № ВЕ/КАТ – 24660 от 23.09.2008 г.
33) 25.09.2008 г. Отговор от КАТ Пловдив № 9016 с отказ да ми бъде предоставен документ за спиране от движение на автомобила ми от 01.06.2006 г.
34)  15.12.2008 г. Решение  на РС Карлово  № 168     за отмяна на  НП № 1302, издадено от РПУ Карлово като незаконосъобразно.
35) 06.01.2009 г. посетих КАТ Пловдив с искане да ми бъде върнат контролния  талон и талона на автомобила ми. След няколко часа разправии комисар Господинов поиска от мен да напиша Заявление ВЕ/КАТ – 92/06.01.2009 г., за да ми бъдат върнати документите. Талоните ми бяха върнати, но не получих никакъв документ за отмяна на мистериозното спиране на автомобила ми от 01.06.2006 г. Напротив, беше ми „обещано”, че в бъдеще КАТ няма да издава заповеди за спиране от движение на автомобила ми, защото съдът отменял наказателните постановления заради принудителната мярка, а само ще ме глобяват с глоби, които не подлежат на обжалване пред съда.
36) 12.01.2009 г. Медицински документ за намеса на екип на Бърза помощ. Работна диагноза – Надкамерна пароксизмална тахикардия. (Изживях тежко начина на връщане на документите ми и отказът да ми бъде издаден документ за невалидност на спирането от движение от 01.06.2006 г., и отправените ми заплахи. Няколко дни страдах от безсъние, което очевидно се отрази на здравословното ми състояние и на 12. 01.2009 г. преди обяд в салона на клон на  Банка ДСК  в Пловдив получих тахикардичен сърдечен пристъп, за овладяването ка който се наложи намеса на екип на Бърза помощ.)
37) 27.02. 2009 г. Иск за обезщетение, подаден в Пловдивски административен съд (ПАС) срещу РПУ Карлово за причинените ми имуществени и неимуществени вреди с издаденото НП и отнетите ми талон на автомобила и контролен талон.
38)04.03.2009 г. Съобщение от ПАС, с което се искат уточнения по иска ми.
39)    Уточнение по иска ми.
40) 18.03.2009 г. Съобщение от ПАС, с което бях уведомен, че дело 397/2009 е оставено без движение и се нуждае от допълнителни уточнения.
41) 02.04.2009 г.  Молба уточняваща, изпратена в ПАС
42) 11.05.2009 г.Протокол от първо съдебно заседание по дело 397/2009г.
43)  01.06. 2009 г. Протокол от съдебно заседание по дело 397/2009 г. със свидетелски показания на двама свидетели.
44) 11.05.2009 г. Искане до Пловдивски административен съд да приеме допълнителни доказателства по дело 397/2009.
45) 27.07.2009 г.   Решение на съда по дело 397/2009 г., с което бе отхвърлен иска ми срещу МВР по повод НП и действията на РПУ Карлово.
46)  Касационна жалба до Върховен административен съд  срещу решението на Пловдивски административен  съд по дело 397/2009 г.
47) 29.04.2010  г.Мое заключително становище по дело 15095/2009 г.
48)  29.04.2010 г.   Протокол от съдебно заседание във ВАС по дело 15095.
49) Писмени бележки на процесуалния представител на Министъра на вътрешните работи Благой Иванов по дело 15095.
50) Решение № 6674/20.05.2010 г. по дело 15095/2009 г.
51) 11.10.2010 т. Документ за платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на правна преценка относно: „Допустимостта и основателността на жалба до ЕСПЧ за нарушени права по ЕКПЧ  на Димитър Николов Митев във връзка с незаконосъобразните актове на МВР и отказа на Административния съд да присъди обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди”.
52) 07.05.2007 г. Договор с Агенцията по заетостта чрез Дирекция „Бюро по труда” – гр. Пловдив и ЕТ „Рекс – Димитър Митев” за назначаване на работа на Пенчо Николов Митев, безработен.  Търговската си дейност осъществявах на седмични пазари в различни градове в страната. Работникът ми бе необходим само във връзка с продажбите на тези пазари. След отнемането на талона  на автомобила ми и контролния ми талон от 31.05.2008 г. не можех да пътувам повече и работникът не беше ми необходим. Видно от договора, който прилагам, съгласно т. 7.2. аз не можех да го освободя от работа, защото в такъв случай би трябвало да възстановя сума, равна на неговата заплата + осигуровки за цялата първа година от неговата работа при мен. Единственият вариант да избегна тази санкция бе да закрия фирмата си, което не желаех. По тази причина аз изплащах възнаграждение и осигуровки на назначения работник в размер на около 300 лв. месечно от 01.06.2008  г. до 06.01.2009 г. Загубите ми по тази линия възлязоха на около 2 100 /две хиляди и сто/ лева.
53) 22.11.2006 г. Медицински документ за рентгенография на дясна тазобедрена става. (диагноза коксартроза)
54)    07.01.2008 г.  Медицински документ за рентгенография на колянна става (диагноза гонартроза)
55) 08.03.2008 г. Медицински документ от Неотложна помощ – работна диагноза St.post  hypert  сrisis.
56) 14.03.2008 г.Медицински документ за преглед със скенер. Установени дискретни пунктиформени постинфарктни паравентрикуларни промени….
57) Писмо от енергоразпределително дружество EVN – за натрупани задължения в периода 01.11.2007 г. до 31.7.2008 г. – период, който съвпада с част от времето, през което не можех да водя търговската си дейност на седмичните пазари поради спирането от движение от РПУ – Габрово и след това от РПУ – Карлово.  Аналогично се натрупаха задължения и за данък сгради, такса смет, данък за автомобила и т.н. , които и до момента изплащам с не малки лихви за закъснение. Допълнително мога да представя съответни документи за това състояние.
 
VIII.
Déclaration et signature
Declaration and signature
ДЕКЛАРАЦИЯ И ПОДПИС
(Voir § 19 (h) de la notice)
(See § 19 (h) of the Notes)
 
 
Je déclare en toute conscience et loyauté que les renseignements qui figurent sur la présente formule de requête sont exacts.
I hereby declare that, to the best of my knowledge and belief, the information I have given in the present application form is correct.
Декларирам, съзнателно и искрено, че сведенията, които предоставям в настоящия формуляр, са точни.
 
 
 

 
 
(Signature du/de la requérant(e) ou du/de la représentant(e))
(Signature of the applicant or of the representative)
Подпис на жалбоподателя: