Archive for февруари, 2016

Поетесата Миряна Башева изпрати открито писмо до съпартийците на баща си Иван Башев

вторник, февруари 16th, 2016

Поетесата Миряна Башева изпрати открито писмо до съпартийците на баща си Иван Башев. Повод бе възпоминателната вечер, посветена на 100-годишнината от рождението на видния политик и дипломат. Ето какво написа Миряна Башева:
Здравейте, другарки и другари!
Благодаря за поканата да присъствам на такова мило и важно за мен събитие – честването на рождената дата на незабравимия ми баща. За съжаление възрастта – 69 г. навършвам утре, родени сме в един и същи ден (б.р.11 февруари) – и здравословното ми състояние не позволяват. Психическото също. Твърде съм потисната от развоя на събитията както по света, така и в Родината ни. Навярно и вие.
Какво да ви разкажа за баща си? Той беше много добър, честен, демократичен, с огромна обща култура човек и убеден комунист – тези неща ги знаете, някои ги помнят лично. Но понеже темата за образованието е парещо актуална, да ви разкажа как ме образоваше от преди да тръгна на училище.
Научих се рано да чета – обичайните детски книжки – Ангел Каралийчев, български народни приказки, Малкият Мук и пр. Но все ме теглеше към „истинска книга“ – това, което четяха възрастните. Лелите ми бяха на мнение, че ми е рано дори за Андерсен, нямало да схвана поетиката. Баща ми мълчаливо извади том на Андерсен и ми го връчи. Триумф! Обожавах го. Какво съм схващала или несхващала не помня, но и досега ми е сред Великите.
Малко преди да тръгна в първо отделение, баща ми пак мълчаливо ми връчи „Под игото“ и каза: „Каквото не разбираш, питай“. Аз се зачетох и… почти не питах, всичко ми беше ясно – разбирах за какво време иде реч и за какви събития. Дядо ми (от Прилеп) ми превеждаше турцизмите, ако много закъсвах със смисъла: онбащи, конак, башибозук… За неизвестния ми „дядо Иван“ татко ми разказа за няколкото руско-турски войни и за Кримската – и така навлязох и в международната история, спомена се и ролята на Англия… И толкова сълзи излях, че за успокоение ми дадоха „Опълченците на Шипка“, само дето в началото също едва не ревнах и стисках юмручета така, че ноктите ми оставиха белези, до прочутия финал.
По-нататък, докато повечето ми съученици още се трудеха над азбуката и краснописа (той и мен ме мъчеше), вкъщи пристигнаха Жул Верн, Майн Рид, Валентин Катаев, Анатолий Рибаков, Марк Твен, Дикенс, Тургенев… Лелите и майка ми се вайкаха, че ще полудея от такива сложни четива, но баща ми, аз и авторите победихме!
Същевременно ме водеха веднъж седмично във филхармонията. Там ми беше скучно. Заведоха ме на балет – живнах. После на опера – беше „Трубадур“ – пощурях, няколко години от прогимназиалната ера прекарвах през вечер в операта с една приятелка.
Водеха ме по всички български исторически светини. В костницата в Батак се уплаших и разплаках. На връх Шипка се чувствах едва ли не самия Радецки, тъй победоносно ми беше.
Баща ми много държеше на индустриализацията и електрификацията и ме е мъкнал по много язовири, ВЕЦ-ове и каскади, както и в строящи се заводи. Помня как на язовир „Сталин“ инженерите ми показваха въртящи се турбини и бях потресена от огромната мощ на водата и машините пред очите си, а чичковците ми обясняваха механиката и техниката.
Та така. Имали сме и сблъсъци. Четях прекалено бързо, и досега. Татко се сърдеше: „Трябва да се чете внимателно, с вникване!“ Вярно, че от първи път не вниквах изцяло, но препрочитах по няколко пъти. Но заради осквернената от рекорден бързочет книга „Зеленият лъч“ (не помня автора) не си говорихме цял месец! Бяхме инати и двамата.
От служебния и партийния му живот почти нищо не знам. Не говореше на тези теми. Само веднъж се случи така, че той пишеше нещо в кабинета, а аз тръгвах да си търся книга за лягане и бях близо до петолъчката, а тя иззвъня. Викна ми да вдигна слушалката. Вдигнах я и чувам разтреперан глас: „Извинявайте, другарко Башева, Лозан Стрелков е насреща, мога ли да чуя съпруга ви? Важна новина – убили са Джон Кенеди!“
Стресната, вместо да го викна, отидох на пръсти до него и му пошепнах новината. Той замръзна за секунди, метна писалката без да гледа къде и отиде до телефона. Изслуша несвързаната реч на шефа на БТА и изведнъж избухна, както не бях го чувала:
– Каквоо? Сложил си ембарго на новината? Това да не е българска държавна тайна? Вдигай ембаргото веднага! След 5 минути да го чуя по радиото!
Не пуснахме радиото, а просто поседяхме и помълчахме. На Кенеди симпатизираха и твърди комунисти въпреки наглата му щуротия с ракетите в Турция. Аз го харесвах като мъж, също и жена му и особено тоалетите й.
Баща ми имаше добри връзки, почти приятелства с чужди външни министри – Кув дьо Мюрвил от кабинета на Дьо Гол, клетият убит по-късно Алдо Моро, един от турските външни министри, при чийто кабинет Тодор Живков сключи не помня с кой премиер или президент изгодна за България спогодба благодарение и на външните министри… С Громико не знам да бяха гъсти, той беше навъсен човек, но се разбираха. Веднъж съм ходила в апартамента им в Москва с майка ми – на чай с другарката Громико. Апартаментът беше пълен със зачехлени мебели с инвентарни номера, очевидно не живееха там, а на дачата. Беше краят на август.
За този август баща ми бе поканен да прекара отпуската си в Ялта със семейството. Татко проведе пазарлък с руснаците – вместо да се излежаваме в Ялта, да пообиколим Съветския съюз. И обиколихме първо (през Тула) Ясна поляна. На първо място – заради гроба на Толстой, пред когото баща ми се прекланяше и му беше последовател в отношението към притежаване на недвижими имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заеми плюс помощ от ЦК на БКП за апартамента, в който аз живея и сега.
След святата Ясна Поляна отлетяхме за Сибир. Иркутск, наполовина построен от заточеници-декабристи. Байкал. Река Ангара. Невероятни гледки. Невероятни хора. И якути от остров Олхон с най-чист руски. Невероятна риба… После – Ташкент, Самарканд (уникален!), Тбилиси, военно-грузинская дорога с отбив към градчето Гори, но не ни заведоха там… И досега съжалявам.
Виж, на спорт и дипломатичност не ме научи баща ми. Не се поддавах. И в партията не пожелах да вляза, защото вече усещах, че членството се използва за по-лесна кариера, а аз така и така имах предимства. Пък и бях бохем-човек. Татко ме разбра. Майка ми не можа. Рано-рано им доведох зет. Съвпаднаха си с баща ми в четенето на едни и същи книги и в почти философските разговори, които водеха.
Няколко думи за приятелите му. Съученици, състуденти, бивши колеги от Културата и просветата, десетина бележити творци. От номенклатурата – комай само Венелин Коцев, Ганчо Ганев и Мария Захариева (Бойка). Е, и сватовете.
И така, в рутинна работа, пътувания, речи в ООН, разговори със зетя, бридж с приятелите и дундуркане на внучката Марина мина времето до гибелния ден, в който той за хиляден път предизвика съдбата си.
Знаете как завърши това. Умря като комунист – в борба със стихиите.
Подчертавам думата комунист, защото вие не сте. И сега ще ви покритикувам малко. Убедена съм, че ако беше доживял, баща ми би напуснал партията още на пленума може би, и със сигурност след преименуването. За тия неща не вие носите вина. Но се смятате за наследници на БКП. Не е ли време да преразгледате ролите, които изиграха за преименуването и прехода Андрей Луканов, Александър Лилов и Петър Младенов (вероятно и други) и да им дадете нови оценки? Не е ли редно да поискате сметка от Георги Първанов като ваш бивш първи секретар за изненадващото му клякане на НАТО? А какво търсят още Сергей Станишев и Кристиан Вигенин във вашите редици? Та те най-малкото преполовиха гласуващите за вас! А вие им крепите креслата в катраника на буржоазията ПЕС!… А как гледате на някои изненадващо забогатели членове на ръководството или скромни партийци от по-ниските ешелони със съмнителни доходи?
И друго. Ако сте опозиция, бъдете такава не само в пленарната зала, където също сте слабички (изключвам последните два жеста), но и по улиците и площадите. Защо само Волен Сидеров извежда „шепата си спартанци“ при посещения у нас на отявлени врагове и господари, уж партньори на България, а „червените“ ги няма? Защо не полагате усилия по места и ППО-та за постоянно повишаване на общата култура и моралния кодекс на вашите членове и симпатизанти? Поддържате ли изобщо някакви връзки с Русия или евросанкциите ви връзват ръцете и краката? Разкъсайте тия въжета! Посетете бесарабските и донбаските българи, те не са табуирани. А след това – и Крим. Докажете, че българският народ в по-голямата си част е винаги с Русия! Установете връзки с чехи, словаци и унгарци, научете се на доблест от тях. Съживете старите революционни песни най-сетне, не се отричайте от наследството на БКП, и лошото, и хубавото, което определено беше повече!
И тогава Иван Башев и още стотици, да не са и хиляди починали комунисти, сред тях и ваши предци, ще се успокоят там, където са сега.
Благодаря за помена. Бъдете бойки! Повече адреналин ви пожелавам!
НЕПРИМИРИМИТЕ
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам –
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети –
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)
А им завиждат,
и то – красиво –
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово –
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз баш такива обичам.
Поглед.инфо

Писмо от ЕСПЧ – недопустимо дело

вторник, февруари 16th, 2016

Страсбург – ЕСПЧ – недопустимост на жалбата ми

Писмо от Общински съвет Пловдив

вторник, февруари 16th, 2016

scan015

Писмо от върховна касационна прокуратура

вторник, февруари 16th, 2016

scan016

Жалба до комисия за защита от дискриминация

вторник, февруари 16th, 2016

scan019