Размисли по пътя към Европа

Поетесата Миряна Башева изпрати открито писмо до съпартийците на баща си Иван Башев. Повод бе възпоминателната вечер, посветена на 100-годишнината от рождението на видния политик и дипломат. Ето какво написа Миряна Башева:
Здравейте, другарки и другари!
Благодаря за поканата да присъствам на такова мило и важно за мен събитие – честването на рождената дата на незабравимия ми баща. За съжаление възрастта – 69 г. навършвам утре, родени сме в един и същи ден (б.р.11 февруари) – и здравословното ми състояние не позволяват. Психическото също. Твърде съм потисната от развоя на събитията както по света, така и в Родината ни. Навярно и вие.
Какво да ви разкажа за баща си? Той беше много добър, честен, демократичен, с огромна обща култура човек и убеден комунист – тези неща ги знаете, някои ги помнят лично. Но понеже темата за образованието е парещо актуална, да ви разкажа как ме образоваше от преди да тръгна на училище.
Научих се рано да чета – обичайните детски книжки – Ангел Каралийчев, български народни приказки, Малкият Мук и пр. Но все ме теглеше към „истинска книга“ – това, което четяха възрастните. Лелите ми бяха на мнение, че ми е рано дори за Андерсен, нямало да схвана поетиката. Баща ми мълчаливо извади том на Андерсен и ми го връчи. Триумф! Обожавах го. Какво съм схващала или несхващала не помня, но и досега ми е сред Великите.
Малко преди да тръгна в първо отделение, баща ми пак мълчаливо ми връчи „Под игото“ и каза: „Каквото не разбираш, питай“. Аз се зачетох и… почти не питах, всичко ми беше ясно – разбирах за какво време иде реч и за какви събития. Дядо ми (от Прилеп) ми превеждаше турцизмите, ако много закъсвах със смисъла: онбащи, конак, башибозук… За неизвестния ми „дядо Иван“ татко ми разказа за няколкото руско-турски войни и за Кримската – и така навлязох и в международната история, спомена се и ролята на Англия… И толкова сълзи излях, че за успокоение ми дадоха „Опълченците на Шипка“, само дето в началото също едва не ревнах и стисках юмручета така, че ноктите ми оставиха белези, до прочутия финал.
По-нататък, докато повечето ми съученици още се трудеха над азбуката и краснописа (той и мен ме мъчеше), вкъщи пристигнаха Жул Верн, Майн Рид, Валентин Катаев, Анатолий Рибаков, Марк Твен, Дикенс, Тургенев… Лелите и майка ми се вайкаха, че ще полудея от такива сложни четива, но баща ми, аз и авторите победихме!
Същевременно ме водеха веднъж седмично във филхармонията. Там ми беше скучно. Заведоха ме на балет – живнах. После на опера – беше „Трубадур“ – пощурях, няколко години от прогимназиалната ера прекарвах през вечер в операта с една приятелка.
Водеха ме по всички български исторически светини. В костницата в Батак се уплаших и разплаках. На връх Шипка се чувствах едва ли не самия Радецки, тъй победоносно ми беше.
Баща ми много държеше на индустриализацията и електрификацията и ме е мъкнал по много язовири, ВЕЦ-ове и каскади, както и в строящи се заводи. Помня как на язовир „Сталин“ инженерите ми показваха въртящи се турбини и бях потресена от огромната мощ на водата и машините пред очите си, а чичковците ми обясняваха механиката и техниката.
Та така. Имали сме и сблъсъци. Четях прекалено бързо, и досега. Татко се сърдеше: „Трябва да се чете внимателно, с вникване!“ Вярно, че от първи път не вниквах изцяло, но препрочитах по няколко пъти. Но заради осквернената от рекорден бързочет книга „Зеленият лъч“ (не помня автора) не си говорихме цял месец! Бяхме инати и двамата.
От служебния и партийния му живот почти нищо не знам. Не говореше на тези теми. Само веднъж се случи така, че той пишеше нещо в кабинета, а аз тръгвах да си търся книга за лягане и бях близо до петолъчката, а тя иззвъня. Викна ми да вдигна слушалката. Вдигнах я и чувам разтреперан глас: „Извинявайте, другарко Башева, Лозан Стрелков е насреща, мога ли да чуя съпруга ви? Важна новина – убили са Джон Кенеди!“
Стресната, вместо да го викна, отидох на пръсти до него и му пошепнах новината. Той замръзна за секунди, метна писалката без да гледа къде и отиде до телефона. Изслуша несвързаната реч на шефа на БТА и изведнъж избухна, както не бях го чувала:
– Каквоо? Сложил си ембарго на новината? Това да не е българска държавна тайна? Вдигай ембаргото веднага! След 5 минути да го чуя по радиото!
Не пуснахме радиото, а просто поседяхме и помълчахме. На Кенеди симпатизираха и твърди комунисти въпреки наглата му щуротия с ракетите в Турция. Аз го харесвах като мъж, също и жена му и особено тоалетите й.
Баща ми имаше добри връзки, почти приятелства с чужди външни министри – Кув дьо Мюрвил от кабинета на Дьо Гол, клетият убит по-късно Алдо Моро, един от турските външни министри, при чийто кабинет Тодор Живков сключи не помня с кой премиер или президент изгодна за България спогодба благодарение и на външните министри… С Громико не знам да бяха гъсти, той беше навъсен човек, но се разбираха. Веднъж съм ходила в апартамента им в Москва с майка ми – на чай с другарката Громико. Апартаментът беше пълен със зачехлени мебели с инвентарни номера, очевидно не живееха там, а на дачата. Беше краят на август.
За този август баща ми бе поканен да прекара отпуската си в Ялта със семейството. Татко проведе пазарлък с руснаците – вместо да се излежаваме в Ялта, да пообиколим Съветския съюз. И обиколихме първо (през Тула) Ясна поляна. На първо място – заради гроба на Толстой, пред когото баща ми се прекланяше и му беше последовател в отношението към притежаване на недвижими имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заеми плюс помощ от ЦК на БКП за апартамента, в който аз живея и сега.
След святата Ясна Поляна отлетяхме за Сибир. Иркутск, наполовина построен от заточеници-декабристи. Байкал. Река Ангара. Невероятни гледки. Невероятни хора. И якути от остров Олхон с най-чист руски. Невероятна риба… После – Ташкент, Самарканд (уникален!), Тбилиси, военно-грузинская дорога с отбив към градчето Гори, но не ни заведоха там… И досега съжалявам.
Виж, на спорт и дипломатичност не ме научи баща ми. Не се поддавах. И в партията не пожелах да вляза, защото вече усещах, че членството се използва за по-лесна кариера, а аз така и така имах предимства. Пък и бях бохем-човек. Татко ме разбра. Майка ми не можа. Рано-рано им доведох зет. Съвпаднаха си с баща ми в четенето на едни и същи книги и в почти философските разговори, които водеха.
Няколко думи за приятелите му. Съученици, състуденти, бивши колеги от Културата и просветата, десетина бележити творци. От номенклатурата – комай само Венелин Коцев, Ганчо Ганев и Мария Захариева (Бойка). Е, и сватовете.
И така, в рутинна работа, пътувания, речи в ООН, разговори със зетя, бридж с приятелите и дундуркане на внучката Марина мина времето до гибелния ден, в който той за хиляден път предизвика съдбата си.
Знаете как завърши това. Умря като комунист – в борба със стихиите.
Подчертавам думата комунист, защото вие не сте. И сега ще ви покритикувам малко. Убедена съм, че ако беше доживял, баща ми би напуснал партията още на пленума може би, и със сигурност след преименуването. За тия неща не вие носите вина. Но се смятате за наследници на БКП. Не е ли време да преразгледате ролите, които изиграха за преименуването и прехода Андрей Луканов, Александър Лилов и Петър Младенов (вероятно и други) и да им дадете нови оценки? Не е ли редно да поискате сметка от Георги Първанов като ваш бивш първи секретар за изненадващото му клякане на НАТО? А какво търсят още Сергей Станишев и Кристиан Вигенин във вашите редици? Та те най-малкото преполовиха гласуващите за вас! А вие им крепите креслата в катраника на буржоазията ПЕС!… А как гледате на някои изненадващо забогатели членове на ръководството или скромни партийци от по-ниските ешелони със съмнителни доходи?
И друго. Ако сте опозиция, бъдете такава не само в пленарната зала, където също сте слабички (изключвам последните два жеста), но и по улиците и площадите. Защо само Волен Сидеров извежда „шепата си спартанци“ при посещения у нас на отявлени врагове и господари, уж партньори на България, а „червените“ ги няма? Защо не полагате усилия по места и ППО-та за постоянно повишаване на общата култура и моралния кодекс на вашите членове и симпатизанти? Поддържате ли изобщо някакви връзки с Русия или евросанкциите ви връзват ръцете и краката? Разкъсайте тия въжета! Посетете бесарабските и донбаските българи, те не са табуирани. А след това – и Крим. Докажете, че българският народ в по-голямата си част е винаги с Русия! Установете връзки с чехи, словаци и унгарци, научете се на доблест от тях. Съживете старите революционни песни най-сетне, не се отричайте от наследството на БКП, и лошото, и хубавото, което определено беше повече!
И тогава Иван Башев и още стотици, да не са и хиляди починали комунисти, сред тях и ваши предци, ще се успокоят там, където са сега.
Благодаря за помена. Бъдете бойки! Повече адреналин ви пожелавам!
НЕПРИМИРИМИТЕ
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам –
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети –
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)
А им завиждат,
и то – красиво –
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово –
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз баш такива обичам.
Поглед.инфо

Страсбург – ЕСПЧ – недопустимост на жалбата ми