РЕШЕНИЕ
№ 9945
София, 02/07/2013
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Седмо отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОВКА ДРАЖЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАН РАДЕНКОВ
СОНЯ ЯНКУЛОВА
при секретар Маринела Цветанова и с участието
на прокурора Искренна Величкова изслуша докладваното
от съдията СОНЯ ЯНКУЛОВА
по адм. дело № 1910/2013.
Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на Ивана Димитрова Хоусен, гр. Пловдив, ул. „Милин камък“ №6, срещу решение №2844 от 27.12.2012г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело №1391/2012г.
С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Хоусен срещу акт за установяване на задължения по декларация №1041 от 28.12.2011г. на орган по приходите в община Пловдив, с който за периода 01.01.2006г. – 31.12.2010г. са определени задължения за такса битови отпадъци в размер на 529, 01лв. и лихви – 390, 90 лв.
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че не е подавал декларация за освобождаване от такса за битови отпадъци, тъй като общината не предвидила това да е възможно, когато не се генерират отпадъци при ползването на имот. Съдът не отчел, че не е подавана декларация (заявка) за вид и брой съдове, тъй като не е предвиден съд за несъществуващи отпадъци. Сочи, че таксата за битови отпадъци, определена на база промили от данъчната оценка за 2009г. била 300, 00 лв., а ако е заявен един съд – цената би била 700, 00 лв. Съдът не отчел този факт, а неправилно приел, че за да не бъде определяна такса за битови отпадъци по данъчна оценка трябвало да бъде подадена декларация и да се сключи договор за съответния брой съдове. Количеството отпадъци от имота било установено от вещото лице и било равно на нула, но съдът не коментирал този факт. Сочи, че заключението на вещото лице за липса на отпадъци не било оспорено от ответника. Счита, че в нарушение на закона, тъй като количеството на отпадъците е равно на нула, таксата е определена на данъчна основа. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от пълномощник по чл. 32, т. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК – Димитър Николов Митев.
Ответникът по касационната жалба – директорът на дирекция „Местни данъци и такси“ в община Пловдив, счита същата за неоснователна. Излага подробно фактите по делото и релевантната нормативна уредба. Сочи, че касаторът не е подавал декларация нито по чл. 19, ал. 1, нито по чл. 19в, ал. 1 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Пловдив (Наредбата), поради което размера на таксата бил определен на база данъчната оценка на имота. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Красимира Ипократова.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът обосновано приел, че разграничената по периоди и видове такса за битови отпадъци, с оглед на съотнасяне към чл. 66 и 67 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), кореспондира със смисъла на чл. 62 ЗМДТ.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:
1. Ивана Димитрова Хоусен е собственик на недвижим имот, представляващ 1/32 ид.ч. от 294, 00 кв. м. земя и търговски обект магазин и склад, находящ се в гр. Пловдив, ул. „Константин Гергов“ №30 – нотариален акт за продажба на недвижим имот №14528 от 27.05.2005г., акт №190, том 501 дело №11350/2005г.
2. С декларация по чл. 14 ЗМДТ, вх. №8934 от 15.07.2009г., Хоусеин уведомила общината за придобития имот. В декларацията имотът бил вписан по т. 4 начин на придобиване – покупка, нотариален акт от 2005г., а в таблица №3, графа „дата на придобиване“ – 2007г.
3. Със заповеди №ОА-2032 от 28.10.2005г., №ОА-2255 от 17.10.2006г., №ОА-3094 от 244.10.207г., №ОА-3154 от 23.10.2008г. и №09-ОА-2791 от 28.10.2009г., издадени на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, кметът на община Пловдив определил границите на териториите, в които общината предоставя услугите сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, както и честотата на предоставяне на услугите през 2006г., 2007г., 2008г., 2009г. и 2010г.
За район „Южен“ границите били определени по югоизточна зона, ул. „Кукленско шосе“, ул. „Бачо Киро“, ул. „Кукуш“, ул. „Калиакра“, ул. „Пряпорец“, ул. „Перуника“, ул. „Модър“, ул. „Александър Стамболийски“, ул. „Поручик В. Стефанов“, ул. „Коматевско шосе“, кв. Коматево, което означава и ул. „Константин Гергов“ №30, където се намира процесния имот.
4. Общински съвет Пловдив, със свои решения №8 по протокол №1 от 19.01.2006г.; №5 по протокол №1 от 18.01.2007г.; №513 по протокол №22 от 18.12.2007г.; №8 по протокол №1 от 22.01.2009г. и №463 по протокол №23 от 17.12.2009г. приел план-сметка на приходите и разходите за такса битови отпадъци и определил размера на таксата за 2006г., 2007г., 2008г., 2009г., 2010г. като определил отделни такси за нежилищни имоти на граждани в регулационните граници – застроени, ползвани за стопански цели, за подали и за не подали декларация по чл. 19 от Наредбата.
5. С писмо от 20.12.2012г. до директора на дирекция „Местни данъци и такси“ в община Пловдив кметът на район „Южен“ посочил, че ул. „Константин Гергов“ №30 попада в регулационните граници на район „Южен“, в които има организирано сметосъбиране и сметоизвозване и в близост до имота (около 30 м.) има разположени съдове за смет тип „Бобър“
6. С акт за установяване на задължения №1041 от 28.12.2011г. орган по приходите в община Пловдив, на база данъчната оценка на имота и липса на декларации за неползване на услугата, определил дължима за периода такса за битови отпадъци в размер на 529, 00 лв. и лихви за забава в размер на 390, 90лв.
7. Хоусен обжалвала акта пред директора на дирекция „Местни данъци и такси“ в общината, който с решение №8 от 01.03.2012г. го потвърдил.
8. В приетата от общинския съвет на основание чл. 9 ЗМДТ Наредба е посочено, че:
а) чл. 18 – размерът на таксата се определя или според количеството отпадъци, или когато то не може да се установи – пропорционално върху данъчната оценка като за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване винаги е пропорционално на данъчната оценка на имота;
б) чл. 19, ал. 1 и 2 – за да се изчислява таксата по количеството отпадъци е необходимо до 30 ноември на предходната година задълженото лице да подаде декларация до дирекция „Местни данъци и такса битови отпадъци“ в община Пловдив, в която да посочи вида и броя на използваните съдове съобразно определената от кмета в заповедта по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ честота;
в) чл. 19в, ал. 2 – за имотите, които няма да се ползват през цялата година задълженото лице трябва да подаде декларация в дирекция „Местни данъци и такса битови отпадъци“ в общината до края на предходната година. Към декларацията се прилага удостоверение от комуналните предприятия, че услугите им няма да се ползват.
9. В хода на съдебното производство съдът приел съдебно счетоводна експертиза, която дала заключение, че при осъществяване на търговската дейност в магазина не се генерират отпадъци и математически таксата е определена правилно.
10. По делото са представени договори за възлагане на дейностите по сметосъбиране, сметоизвозване, поддържане на чистотата, зимно поддържане и снегопочистване на територията на община Пловдив за процесния период; договори за изграждане и поддържане на депо за обезвреждане на неопасни отпадъци и разрешение на „Водстрой – Пловдив“ АД за събиране, транспортиране и депониране на неопасни отпадъци за процесния период;
Въз основа на така установените факти съдът приел, че страните не спорят, че Хоусен е собственик на недвижим имот, находящ се на територия, която е включена в обхвата на заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ; че имотът се ползва; че за него не е подадена декларация за неползване на услугите за битови отпадъци по чл. 19в, ал. 2 от Наредбата; че не е подадена декларация по чл. 19, ал. 1 от Наредбата за определяне на количеството битови отпадъци; че община Пловдив реално престирала услугите сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.
Въз основа на така отделеното на спорното от безспорното съдът приел от правна страна, че оспорения акт за установяване на задължение е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при посочени фактически и правни основания и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че обстоятелството на ползване или неползване на имота не е относимо за освобождаването от заплащане на такса битови отпадъци. Приел, че в близост до имота има разположени съдове за събиране на битови отпадъци, които се обслужват ежедневно, поради което услугата сметосъбиране и сметоизвозване реално е предоставена. Приел, че услугата обезвреждане на битови отпадъци, с оглед на доказателствата за наличие на депо, е реално предоставена. Приел, че за дължимостта на такса за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване от значение е предоставянето й от общината „в населеното място въобще“, а не „спрямо конкретния имот“, поради което и с оглед на доказаното предоставяне приел дължимостта й. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърлил жалба.
Изводът на съда е правилен.
По делото няма спор за факти. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за правилно и пълно доказани така, както са изложени по-горе. Доводите на касатора в подкрепа на твърядните отменителни основания – необоснованост и неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, дават основание да се приеме, че основния спор по делото е за правилността на извода на съда относно дължимостта на таксата при липса на генерирани битови отпадъци.
Преди всичко следва да се посочи, че под общото наименование такса за битови отпадъци законодателят е обединил четири различни по вид услуги, свързани с битовите отпадъци – сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Всяка от тези четири услуги има свой собствен предмет и цел и именно поради това законодателят изрично посочил в чл. 66, ал. 1 ЗМДТ, че таксата се определя за всяка дейност като определил и необходимите за тази дейност разходи. Тъй като услугите са различни и няма законово изискване те да бъдат престирани едновременно (винаги в пакет) право на кмета на общината – чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, е да прецени кои услуги, кога и с каква честота ще бъдат предоставяни. Освен това, тъй като услугите са различни по предмет и удовлетворяват различни потребности различни са условията, при които се счита, че не се престират.
Така услугите обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване са насочени към удовлетворяване на общите потребности, породени от съвместното съжителство в рамките на едно населено място. Не личните, частни потребности сами за себе си, а личните потребности като неразривна част на общите потребности на всички живеещи в населеното място се задоволяват чрез изграждането и поддържането на територии за обществено ползване и на депа за обезвреждане. Тази общност на интереса, която обуславя и общото ползване, изисква и общност на отговорността за поддържането на тези територии и депа, т.е. за поддържането на определен стандарт на чистота на общото съжителство. Поради това законодателят е приел, че общото ползване на териториите за обществено предназначение и на депа за обезвреждане в общините налага обща на всички ползватели отговорност за поддържане на необходимата чистота. Условията, които законът определя като правопораждащи за задължението за такса за тези услуги, е имотите на задължените лица да са разположени на териториите, на които общината престира услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и общината да ползва и поддържа депо или съоръжение за обезвреждане като факта на реално престиране трябва да бъде надлежно доказан. Не е достатъчно общинският съвет да е приел план-сметка и кмета на общината да е издал заповед по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ. Необходимо е органът, с оглед на разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК, да докаже и факта на реално престиране на услугата.
Видно от доказателствата по делото досежно тези две услуги безспорно са налице законовите предпоставки и с оглед на това правилен и обоснован е изводът на съда за тяхната дължимост.
Другите две услуги – сметосъбиране и сметоизвозване, удовлетворяват потребността от освобождаване от битови отпадъци на конкретния правен субект. Именно поради това законодателят е създал възможност правният субект да декларира предварително, че няма да ползва услугата – чл. 8, ал. 5 ЗМДТ, или да определи предварително обема, в който и честотата, с която ще ползва услугата. Тогава, когато имота на лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ се намира на територия, на която общината фактически престира услугата и то не е декларирало неползване на услугата, задължението за таксата, както обосновано приел съда, е дължимо. Ако лицето е заявило ползване на услугата по количество – таксата ще бъде определена на основата на количеството, но ако не е – ще бъде определена пропорционално на данъчната основа на имота.
Проблема в случая е в това какво сочи законодателя в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ и какво приел общинския съвет в наредбата по чл. 9.
Първо. Таксата не е данък. За нея няма разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл. 13 ЗМДТ, която да сочи, че таксата се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не.
И второ. Законодателят обвързал плащането на таксата с ползването на услугата. Член 8, ал. 5 ЗМДТ изрично сочи, че лицата, които не ползват услугата през съответната година или през определен период от нея, се освобождават от заплащане на съответната такса. Следователно законодателят е обвързал пряко дължимостта на таксата само и единствено с ползването на услугата. Не с ползването на имота. Ползването на имота не е елемент на фактическия състав, който според законодателя поражда задължението за такса.
Налице е разлика между ползване на имота по смисъла на чл. 13 ЗМДТ и ползване на услугата по смисъла на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ.
Имено защото ползването на услугата е решаващия факт за дължимостта на таксата таксите за обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се дължат по силата на презумираното от закона общо ползване на тези две услуги от задължените по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ лица тогава, когато общината ги предоставя и тогава, когато имотът се намира на територията, на която ги предоставя.
Именно защото ползването на услугата е решаващият факт за дължимост на таксата за услугите сметосъбиране и сметоизвозване законодателят е посочил, че общинският съвет с наредбата по чл. 9 ЗМДТ трябва да определи реда, по който лицата, които не ползват услугата се освобождават от заплащане на такса. С оглед на контекста на спора следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ става въпрос за лица, които не ползват услугата и поради това не дължат такса за нея. Следователно макар законодателят да е употребил думата „освобождава“ в ал. 5 става въпрос за ред, по който лицата по чл. 64 ЗМДТ установяват (декларират), че няма да ползват услугата и следователно няма да са задължени за нея лица. За никакво „освобождаване“ по чл. 8, ал. 5 ЗМДТ не става въпрос, тъй като никой не може да бъде освободен от нещо, което не дължи. Освобождаването от заплащане на такса означава, че съответното лице е задължено за таксата, т.е. то е ползвател на услугата, но за него се създава субективното право да не изпълни задължението си за плащането й без от това да последват негативните последици, предвидени в закона. Законодателят е посочил, че право да освобождава задължени за такса битови отпадъци лица от заплащане на таксата има само общинският съвет. И това е логично, защото именно общинският съвет е органът на местното самоуправление, избран пряко от населението – чл. 18, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 1 във вр.с чл. 17, ал. 1 ЗМСМА, който е компетентен да определя и осъществява политиката на общината по самостоятелното осъществяване на всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил на общините, в т.ч. общинските финанси и комуналните дейности.
Въпросът е, че община Пловдив, с наредбата си по чл. 9 ЗМДТ, е създала ред, по който лицата, които няма да ползват имотите си и поради това се презумира, че няма да ползват и услугата, ще уведомят общината за този релевантен за таксата факт. Общината обаче не е създала ред, по който лицата по чл. 64 ЗМДТ, които по други причини са решили, че няма да ползват услугата сметосъбиране и сметоизвозване могат да я уведомят и това уведомяване да има правопоржадащо за недължимостта на таксата значение. (Разбира се при запазване възможността на общината да контролира декларираното неползване). Неизпълнението на законовото задължение на общината да създаде ред, по който да се извърша декларирането на предстоящото неползване на услугата не може по какъвто и да било начин да повлияе на правото на субекта, който не е ползвател на услугите да не заплати дължимите за нея такси. Последното, както бе вече посочено, е гарантирано от закона стига само надлежно да е уведомил общината преди началото на отчетния период.
Следва изрично да се посочи, че когато става въпрос за комунална услуга, която общината предоставя по принцип на цялото население на общината, логичното и икономически обосновано изискване е тези от правните субекти, които не желаят да ползват услугата да заявят това обстоятелство преди началния момент на нейното престиране. Без тази индикация за волята на съответния субект да не бъде ползвател на услугата общината не би могла да знае (поне в значителна степен със сигурност, а това ще осигури и адекватност на икономическите разчети) кои от лицата на територията на общината ще ползват услугата и кои не.
Принципите на съвместното съжителство, които са нормативно обективирани в изискването за предварително уведомяване, гарантират както правата на субекта, който по една или друга причина не желае да ползва предоставяната от общината услуга, така и правата на общината, която колкото предварително е по-добре информирана, толкова по-ефективно ще организира предоставянето на услугата, което неминуемо ще рефлектира и върху таксата за нея.
С оглед на изложеното трябвало е касаторът да информира общината преди започване на съответния отчетен период по достатъчно ясен и недвусмислен начин, че не желае да ползва услугите сметосъбиране и сметоизвозване, за да има това уведомяване релевантно за нея значение. В случая, по делото е безспорно, че касаторът не е уведомил общината, че няма да ползва услугата сметосъбиране и сметоизвозване, поради което изводът на съда за дължимост на таксата и за тези две услуги е правилен и обоснован.
Видно от изложеното макар неудовлетвореността на касатора от съдебното решение да е резултат на несъздаването от община Пловдив на ред, по който лицата по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да уведомяват общината, че няма да ползват услугата, за което Законът за местните данъци и такси я задължава, то липсата на уведомяване на общината преди началото на отчетния период прави извода на съда за дължимост на таксата за битови отпадъци правилен и обоснован. Това прави правилно и обжалваното съдебно решение. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебна проверка за валидността и допустимостта на обжалваното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед на изхода от делото, направено от ответника по касационната жалба искане и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК съдът следва да осъди касатора да заплати на община Пловдив, юридическото лице, в чиято структура се намира органа, разноски за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същите съдът определя на основание чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на 100, 00 лв.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №2844 от 27.12.2012г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело №1391/2012г.
ОСЪЖДА Ивана Димитрова Хоусен, гр. Пловдив, ул. „Милин камък“ №6, да заплати на община Пловдив 100, 00 (сто) лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Йовка Дражева
секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Иван Раденков
/п/ Соня Янкулова
