Archive for януари, 2015

ВАС -ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 717/21.01.2015 г.

петък, януари 30th, 2015

Печат
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 717
София, 21/01/2015
Върховният административен съд на Република България – Пето отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНДРЕЙ ИКОНОМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ДОНКА ЧАКЪРОВА
ИЛИАНА СЛАВОВСКА
при секретар
и с участието
на прокурора
изслуша докладваното
от съдията ИЛИАНА СЛАВОВСКА
по адм. дело № 15872/2014. Document Link Icon
Производството е по реда на чл. 229 – 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по частна жалба, подадена от Ивана Димитрова Хоусен от гр.Пловдив, чрез пълномощник срещу определение № 9914 от 16.10.2014 г. по административно дело № 1080/2014 г. от Административен съд Пловдив, с което е оставена без разглеждане предявената искова молба, с която се иска 1. да бъде осъден Директора на дирекция „Местни данъци и такси” при Община Пловдив(ДМДТ) за осъществена пряка дискриминация и 2. да бъде отменено решение № 8/10.03.2012 г. на Директора на ДМДТ като пряко дискриминационно; 3. да бъде задължена ДМДТ да определи отново дължимата такса битови отпадъци (ТБО) за периода 2006-2012 г. включително, като отстрани елементите на дискриминация, а за 2013 г. да определи ТБО в съответствие със заключението на съдебно-икономическа експертиза, установила липса на генерирани отпадъци; 4. да приеме и уважи декларацията за отказ от ползване на услугите сметосъбиране, сметоизвозване и сметообработка и съответно да отмени определената ТБО за 2014 г.
Счита определението за неправилно и моли съда да го отмени като върне делото на първоинстанционния съд за разглеждане по същество.
Ответникът по частната жалба не взема становище по същата.
Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното определение и предвид наведените в частната жалба доводи, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения:
Правилно в случая е оставена без разглеждане исковата молба в частите й, с което се иска отмяна на Решение № 8/10.03.2012 г. на Директора на ДМДТ, да бъде задължена ДМДТ да определи отново дължимата такса битови отпадъци за имота й за периода 2006 – 2013 г. Това е така защото решението- административен акт, чиято отмяна се иска е потвърдено в слязло в сила съдебно решение, което има задължителна сила за страните и въпросът не може да бъде пререшаван. По същата причина правилно е оставена без разглеждане исковата молба в частта й, с която се иска съдът да задължи ДМДТ да определи отново дължимата такса битови отпадъци за периода 2006-2010 г., който период попада в предмета на Решение № 8/2012 г. на Директора на ДМДТ.
Правилно исковата молба в частта й, с която се иска Директора на ДМДТ да бъде осъден да определи отново дължимата ТБО за периода 2011-2013 г. също е оставена без разглеждане, доколкото в закона е предвиден специален ред за оспорване и срокове за това, като в случая липсват данни за конкретен акт, с който е определена тази такса, дата на връчването му на жалбоподателката.
Правилно жалбата е оставена без разглеждане в частта, с която съдът е формулирал като искане да се приеме и уважи декларация за отказ от ползване на услугите сметосъбиране, сметоизвозване и сметообработка и съответно да отмени определената ТБО за 2014 г. От твърденията се установява, че при първоначалното подаване на тази декларация органът е указал на декларатора да отстрани нередовности, това разпореждане е получено от ищеца през 2013 г., при което същият е подал нова декларация, но отново липсват данни за акта, с който е определен размера на дължимата такса, както и датата на връчване и доколкото се въвежда с молбата от 15.07.2014 г. правилно е оставено без разглеждане.
В случая макар да се твърди извършена дискриминация от твърденията в жалбата на Хоусен се установява, че по същество искането й е за отмяна на актове на ДМДТ, с които е определен размера на дължимата от нея такса битови отпадъци за период от 2006 до 2014 г. вкл., за които обаче е предвиден специален ред за обжалване, а за част от периода е налице и влязло в сила решение.
По изложените съображения и на основание чл. 234 във вр. с чл. 236 , във вр. с чл.221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 9914 от 16.10.2014 г. административно дело № 1080/2014 г. от Административен съд Пловдив
Определението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Андрей Икономов
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Донка Чакърова
/п/ Илиана Славовска
И.С.

Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?

събота, януари 10th, 2015

Начало Коментар
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
04 февруари 2014, 09:00 | адв. Михаил Екимджиев
2291
32
Михаил Екимджиев
Адвокат Михаил Екимджиев има десетки спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство.
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?
Прикачени файлове
Писмо от ЕСПЧ със съобщение за недопустимост на жалбата
Още по темата
Страсбургският съд – начин на употреба
България изпадна от челния списък на държави с най-много осъждания в Страсбург
Съдът в Страсбург – арменски поп или пазач на пазачите?
Защо ще продължим да плащаме по дела в Страсбург *
Какво сочи равносметката за новите подходи на Съда в Страсбург
В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност. В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“. Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.
Началото
Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.
Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.
До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.
Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.
Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?
Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия. Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.
Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.
Какво да се прави?
Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.
Съдът за защита правата на човека vs. човека
За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.
Решенията по недопустимост на „едноличен състав“
Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.
Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“. Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.
Преформатирането на фактите
Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.
Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства
Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.
За цифрите и хората
Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.
Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.
Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.
Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение. Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.
Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.
Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.
Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!
In memoriam
Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.
Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.

Писмо от ЕСПЧ – Страсбург за недопустимост на жалбата ми

събота, януари 10th, 2015

Конвенция за защита правата на човека

събота, януари 10th, 2015

Положения от Конвенцията за защита правата на човека, които според мен са нарушени с действията на МВР и българския административен съд.
Член 5
Право на свобода и сигурност-  нарушено ми е правото на правна сигурност с опитите да бъда принуден да изпълня наредба на МВР, противоречаща на ЗДвП и Закона за стандартизацията /2005 г./
Член 6
Право на справедлив съдебен процес
1.Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Не мога да бъда убеден в безпристрастността и справедливостта на ВАС след неговия отказ да отмени Наредба І – 45 на МВР въпреки очевидното и противоречие с чл. 141 на ЗДвП и чл. 5 на Закона за стандартизацията.
Член 13
Право на ефективни правни средства за защита
Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.
Беше ми отказано приложението на чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с жалбата ми.
Член 14
Забрана на дискриминацията
Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.
Член 17
Забрана на злоупотребата с права
Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата п свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.
МВР с наредба І – 45 ми отнема правото да се ползвам от чл. 141 от ЗДвП и чл. 5 на Закона за стандартизацията.
Член 34
Индивидуални жалби
Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Високодоговарящите страни, на правата, провъзгласени в Конвенцията или в протоколите към нея. Високодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.
Член 35
Условия за допустимост
1. Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, в съответствие с общопризнатите норми на международното право, в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция.
2. Съдът не разглежда индивидуална жалба, подадена на основание член 34, която е:
а) анонимна, или
b) представлява по същество дело, вече разгледано от Съда или в хода на друга процедура на международно разглеждане или решаване на спорове и не съдържа нова информация, отнасяща се към това дело.
3. Съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена съгласно член 34, която той сметне за несъвместима с разпоредбите на Конвенцията или на протоколите към нея, за явно необоснована и.ти представляваща злоупотреба с правото на жалба.
4. Съдът отхвърля всяка жалба, която той сметне за недопустима по силата на този член. Той може да направи това на всеки етап от процедурата.
Член 38
Разглеждане на делото и процедура за приятелско споразумение
1. В случай че Съдът обяви дадена жалба за допустима, той:
а) продължава разглеждането на делото съвместно с представителите на страните и, ако е необходимо, предприема разследване, за чието ефективно осъществяване заинтересуваните държави са длъжни да създават всички необходими условия;
b) се поставя на разположение на заинтересуваните страни с цел да се постигне приятелско решаване на спора, на основата на зачитане правата на човека, както те са определени в Конвенцията и в протоколите към нея.
2. Осъществяваната в съответствие с алинея 1b) процедура е поверителна.
Член 39
Постигане на приятелско споразумение
В случай на постигане на приятелско споразумение Съдът заличава делото от своя списък чрез решение, ограничаващо се до кратко изложение на фактите и на постигнатото споразумение.
Член 40
Открито заседание и достъп до документите
1. Заседанията са открити, освен ако Съдът в изключителни случаи не реши друго.
2. Депозираните в регистратурата документи са достъпни за обществеността, освен ако председателят на Съда не реши друго.
Член 41
Справедливо обезщетение
Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение. Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.
Член 42
Решения на камарите
Решенията на камарите стават окончателни в съответствие с разпоредбите на член 44, алинея 2.
Член 43
Препращане на дело в Голямата камара
1. В срок от три месеца след датата на решението на дадена камара всяка страна по делото може, в изключителни случаи, да поиска отнасяне на делото в Голямата камара.
2. Състав от петима съдии от Голямата камара приема молбата, ако делото засяга съществен въпрос по тълкуването или прилагането на Конвенцията или на протоколите към нея, или пък съществен проблем от общ характер.
3. Ако съставът приеме молбата за разглеждане, Голямата камара се произнася по делото с решение.
Член 44
Окончателни решения
1. Решението на Голямата камара е окончателно.
2. Решението на дадена камара става окончателно:
а) когато страните заявят, че няма да поискат делото да бъде отнесено в Голямата камара, или
b) три месеца след датата на решението, ако не е поискано отнасяне на делото в Голямата камара; или
с) когато съставът на Голямата камара отхвърли молбата за отнасяне, подадена съгласно член 43.
3. Окончателното решение се публикува.
Член 45
Мотиви на решенията и определенията
1. Решенията и определенията, с които жалбите се обявяват за допустими или недопустими, се мотивират.
2. Ако в цялостния си вид или в отделни свои части решението не изразява единодушното становище на съдиите, всеки съдия има право да приложи към него особеното си мнение.
Член 46
Задължителна сила и изпълнение на решенията
1. Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна.
2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.
Конвенция за защита правата на
човека и основните свободи изменена
и допълнена от Протокол No. 11
придружена от Допълнителния
протокол и Протоколи No. 4, 6 и 7
 
Текстът  на  Конвенцията  е  видоизменен  съгласно  разпоредбите  на
Протокол No. 3 (ETS No. 45), който влезе в сила на 21 септември 1970 г.,
на Протокол No. 5 (ETS No. 55), който влезе в сила на 20 декември 1971 г.,
и на Протокол No. 8 (ETS No. 118), който влезе в сила на 1 януари 1990 г.,
и  включва също  текста  на Протокол  No. 2  (ETS  No. 44),  който,  съгласно
своя член 5 алинея 3, е интегрална част от Конвенцията от влизането си в
сила  на  21  септември  1970  г.  Βсички  разпоредби,  които  са  били
видоизменени или добавени от тези протоколи, се заместват от Протокол
No. 11 от датата на неговото влизане в сила на 1 ноември 1998 г. От тази
дата Протокол No. 9 (ETS No. 140), който влезе в сила на 1 октомври 1994
г., се отменя.
Секретариат на Европейския съд по правата на човека
ноември 1998
Член 1 . Задължение за зачитане правата на човека
Βисокодоговарящите  страни  осигуряват  на  всяко  лице  под  тяхна
юрисдикция  правата  и  свободите,  определени  в  Част  I  на  тази
Конвенция.
ЧАСТ I . ПРАВА И СВОБОДИ
Член 3 . Забрана на изтезанията
Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отношение или наказание.
Член 6 . Право на справедлив съдебен процес
1.  Βсяко  лице,  при  решаването  на  правен  спор  относно  неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и
да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо
и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим
и  безпристрастен  съд,  създаден  в  съответствие  със  закона.
3.  Βсяко  лице,  обвинено  в  извършване  на  престъпление,  има
минимум следните права:
a)  да бъде незабавно и в подробности информирано за характера
и  причините  за  обвинението  срещу  него  на  разбираем  за  него
език;
b)  да  има  достатъчно  време  и  възможности  за  подготовка  на
своята защита;
c)  да се защитава лично или да ползува адвокат по свой избор; ако
не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде
предоставена  безплатно  служебна  защита,  когато  го  изискват
интересите на правосъдието;
Член 7 . Неналагане на наказание без закон
1.  Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което
в момента на неговото извършване не е било квалифицирано като
престъпление  по  националното  или  международното  право.  Не
може  да  бъде  налагано  наказание  по-тежко  от  това,  което  е  било
предвидено  за  съответното  престъпление  в  момента,  когато  то  е
било извършено.
Член 13 . Право на ефективни правни средства за защита
Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са
нарушени,  има  право  на  ефикасни  правни  средства  за  тяхната
защита пред съответните национални власти, дори и нарушението
да  е  извършено  от  лица,  действуващи  при  упражняване  на
служебни функции.
Член 14 . Забрана на дискриминацията
Упражняването  на  правата  и  свободите,  изложени  в  тази
Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация,
основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и
други  убеждения,  национален  или  социален  произход,
принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение
или друг някакъв признак.
ДОПЪЛНИТЕЛЕН ПРОТОКОЛ КЪМ
КОНΒЕНЦИЯТА ЗА ЗАЩИТА ПРАΒАТА
НА ЧОΒЕКА И ОСНОΒНИТЕ СΒОБОДИ
 
Правителстватаподписали  този  Протокол  като  членове  на  Съвета  на Европа, решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи освен включените вече в Част  I  на  Конвенцията  за  защита  правата  на  човека  и  основните свободиподписана  в  Рим  на  4  ноември  1950  г.,  (понататък наричанаКонвенцията„), се договориха за следното:
Член 1 . Защита на собствеността
Βсяко  физическо  или  юридическо  лице  има  право  мирно  да  се ползува  от  своите  притежанияНикой  не  може  да  бъде лишен  от своите  притежания  освен  в  интерес  на обществото  и  съгласно условиятапредвидени  в  закона  и  в  общите  принципи  на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на  държавите  да  въвеждат  такива  законикаквито  сметнат  за необходими за осъществяването на контрол върху ползуването на притежанията в съответствие с общия интерес_ или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.

Сигнал до председателя на ОбС Пловдив срещу директорката на ДМДТ – Пловдив

събота, януари 10th, 2015

 
До г-н Илко Николов                                                                                                                                                                                                    Председател на Общински   съвет
гр. Пловдив
Вх.№: 14 Х 502/15.12.2014 г.
С  И  Г  Н  А  Л
от  Димитър Николов  Митев , адрес гр. Пловдив 4002, ул.xxxxxxxxxxxx,  с пълномощие от Ивана Димитрова Хоусен, адрес Пловдив 4002, ул.хххххххххххх относно действия на г-жа Цвета    Попова, директор на дирекция „Местни данъци и такси” към Община Пловдив.
 
Уважаеми господин Николов!                                                                                                                                                                                                     Във връзка с определянето на „такса битови отпадъци” (по-нататък само „ТБО”) за недвижим нежилищен имот, находящ се на ул. „Константин Геров” 30, дъщеря ми като собственик на посочения имот е подложена на груб административен произвол от страна на  директорката на дирекция  „МДТ”  госпожа Цвета Попова.

  1. През 2013 г. подадох декларация за отказ от услугата  сметосъбиране, сметоизвозване и сметообработка за предстоящата 2014 година за цитирания имот. В подкрепа на декларирания отказ представих заключение на Съдебно-икономическа експертиза,  проведена във връзка с административно дело 1391/2012 г. по описа на ПАС, съгласно която в недвижимия нежилищен имот не се генерират никакви отпадъци.

Освен това  в декларацията се позовах на становище на Върховния административен съд, а имено: „Следва изрично да се посочи, че когато става въпрос за комунална услуга, която общината предоставя по принцип на цялото население на общината, логичното и икономически обосновано изискване е тези от правните субекти, които не желаят да ползват услугата да заявят това обстоятелство преди началния момент на нейното престиране. Без тази индикация за волята на съответния субект да не бъде ползвател на услугата общината не би могла да знае (поне в значителна степен със сигурност, а това ще осигури и адекватност на икономическите разчети) кои от лицата на територията на общината ще ползват услугата и кои не.
Принципите на съвместното съжителство, които са нормативно обективирани в изискването за предварително уведомяване, гарантират както правата на субекта, който по една или друга причина не желае да ползва предоставяната от общината услуга, така и правата на общината, която колкото предварително е по-добре информирана, толкова по-ефективно ще организира предоставянето на услугата, което неминуемо ще рефлектира и върху таксата за нея.
С оглед на изложеното трябвало е касаторът да информира общината преди започване на съответния отчетен период по достатъчно ясен и недвусмислен начин, че не желае да ползва услугите сметосъбиране и сметоизвозване, за да има това уведомяване релевантно за нея значение.
Декларацията ми не бе уважена и получих отговор от Дирекция „МДТ”, в който от мен се искаше да представя документи от ВиК и Енергоснабдяване, че в обекта е спряно подаването на вода и електрозахранване. Това естествено не можех да направя, тъй като обектът се ползва. Повторно подадох декларация за отказ от ползване на спомената услуга, като посочих още един пасаж от становището на ВАС, а именно:
„  Първо. Таксата не е данък. За нея няма разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл. 13 ЗМДТ, която да сочи, че таксата се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не.
И второ.  Законодателят обвързал плащането на таксата с ползването на услугата. Член 8, ал. 5 ЗМДТ изрично сочи, че лицата, които не ползват услугата през съответната година или през определен период от нея, се освобождават от заплащане на съответната такса. Следователно законодателят е обвързал пряко дължимостта на таксата само и единствено с ползването на услугата. Не с ползването на имота. Ползването на имота не е елемент на фактическия състав, който според законодателя поражда задължението за такса.Налице е разлика между ползване на имота по смисъла на чл. 13 ЗМДТ и ползване на услугата по смисъла на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ”.
Не знам в кой университет госпожа Цвета Попова е получила дипломата си за юрист, но повторната ми декларация не бе уважена, нещо повече, оставена бе без писмен отговор.. Очевидно за нея становището на ВАС няма правопораждащо значение и в началото на 2014 г. получих съобщение за дължима ТБО за споменатия нежилищен недвижим имот.
През тази година историята се повтаря засега 1:1. Отново подадох декларация за отказ от ползване на услугата по сметосъбиране за 2015 г., съответно отново получих отговор с приложена бланка за декларация, че в обекта е спряно водоснабдяването и елекроснабдяването.
2.    Както вече посочих, във връзка с воденото дело 1391/2012 г. в ПАС чрез съдебно -икономическа експертиза бе установено, че в обекта не се генерират отпадъци. Напомням, че заключението на експертизата не бе оспорено от дирекция „ МДТ” като ответник по делото.
В Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) е записано:
„           Чл. 67. (1) (Предишен текст на чл. 67 – ДВ, бр. 153 от 1998 г., изм., бр. 109 от 2001 г.,ДВ, бр. 119 от 2002 г., в сила от 01.01.2004 г.) Размерът на таксата се определя в левове според количеството на битовите отпадъци.
(2) (Предишно изр. второ на ал. 1, т. 2 – ДВ, бр. 153 от 1998 г., изм., – ДВ, бр. 119 от 2002 г., в сила от 01.01.2004 г.) Когато не може да се установи количеството на битовите отпадъци по ал. 1, размерът на таксата се определя в левове на ползвател или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет.
    Независимо от заключението на съдебноикономическата експертиза  директорката на дирекция МДТ си позволява да приеме, че количеството на битовите отпадъци в обекта не може да бъде определено и за 2013 г. ТБО  нежилищния имот е определена на базата на 5.5 промила върху данъчната оценка. В тази връзка не мога да отмина „творческото” прилагане от госпожа Цвета Попова на изискването на чл. 8-ми от ЗМДТ:
„Чл. 8. „(Изм. – ДВ, бр. 119 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.; изм., бр. 110 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) (1) Общинският съвет определя размера на таксите при спазване на следните принципи:
3. постигане на по-голяма справедливост при определяне и заплащане на местните такси.”         
    Наистина е много „справедливо” вместо нулева  ТБО за нулев отпадък таксата да  се определя  непременно като 5,5 промила върху данъчната оценка на имота и в никакъв случай  като за жилищните имоти –  върху 1,2 промила (мое предложение в този смисъл за имота на дъщеря ми не получи отговор от дирекция МДТ).
3.                      В кореспонденцията си с ДМДТ аз не един път посочих, че през м. юни 2011 г. е прието Решение № 113 на Комисията за защита от дискриминация, с което практиката за изчисляване на ТБО чрез прилагане на различни промили за жилищните и нежилищните недвижими имоти е определена като пряка дискриминация според типа собственост. Предполагам, че госпожа Цвета Попова не е предприела никакви стъпки за да информира Общинския съвет за цитираното решение  и евентуално  да поиска  то да бъде разгледано от съветниците и да бъде изменена съответната Наредба на общината с цел избягване на продължаващата дискриминационната практика за собствениците на нежилищни имоти .
Уважаеми господин Председател на Общинския съвет,
като имам предвид гореизложените факти моля да потърсите отговорност от директорката на дирекция МДТ госпожа Цвета Попова и да прецените дали следва да продължава да заема длъжността Директор на Дирекция МДТ във връзка с посочените примери за неспазване на изискванията на закона за МДТ, както и на  цитираните  решения на Върховния административен съд  и  Комисията за защита от дискриминация.
ПП. В момента очаквам произнасяне на Върховния административен съд по моя частна жалба (Приложение 1). От нея ще придобиете по-пълна представа за „каузата”, която защитава ръководството на дирекция МДТ пред съда от името на Община Пловдив и за която, убеден съм, не Ви е информирало. Моля да имате предвид, че в досегашните дела не се намери съд, който да  отхвърли  твърдяното от нас наличие на   пряка дискриминация при определянето на ТБО за имота  на И. Д. Хоусен. Няма становище по нежеланието да бъдат приети подадените декларации, нито за определената ТБО за 2013 г. Посочвам това обстоятелство, защото предполагам, че госпожа директорката ще се опита да се позове на решения и определения на съда, въпреки че в тях има  само измислени формални поводи за прекратяване на делата. Все още вярвам, че ще се намери съд, който да се произнесе по същество и ще продължа да  търся нашите права по съдебен път, но ще се радвам ако Вие служебно прекратите злоупотребата с власт от страна на г-жа Попова и търсенето на справедливост по съдебен ред стане ненужно.
Пловдив, 15.12.2014 г.                                    С уважение:…………………………